Трудно е да си представим в ера, в която технологията е внедрена толкова силно във всички аспекти на живота, че методът за създаването на оръжие така мощно, като гръцкия огън би потънала в неизвестност. Рецептата за това оръжие била пазена изключително стриктно едва през първите 50 години след изобретяването й. Не след дълго скъпоценното познание бива загубено, дори и от самите му създатели. Макар че запалителните оръжия са били познати на човечеството от най-древни времена (петрол и сяра са били използвани още от ранните християни), така нареченият гръцки огън е бил много по-мощен. Подобен на съвременния напалм, той се придържал към повърхностите и възпламенявал всичко при докосване. Водата нямала никакъв ефект върху него. Напалмът е възпламенително средство, използвано през Втората световна война, което прилепва към повърхността на атакувания обект. Пламъците му почти не подлежали на потушаване, дори и при газово пожарогасене.
Фразата „гръцки огън“ не била позната на човечеството до времето на кръстоносните походи на европейците на Изток. Някои от първоначалните източници го наричат течен огън, други морски огън, изкуствен огън, римски огън и други. Последното наименование, „римски огън“ навярно се дължи на факта, че мюсюлманите, срещу които това оръжие било използвано най-често, вярвали, че византийците са по-скоро римляни, а не гърци.
Смята се, че гръцкият огън е бил открит през седми век (673 г.) от инженер наречен Калиникос. Оръжието за първи път е използвано от византийската флота, като най-често е прилагано, като се изпуска от огромна бронзова тръба върху вражеските кораби. Обикновено сместа бивала съхранявана и затоплена, поставена във варели под налягане или била източвана чрез специална помпа, докато самите войници се прикривали зад метални завеси, за да не бъдат засегнати от пламъците.
Навярно византийците са използвали гръцкия огън рядко най-вече от страх, че формулата може да попадне във вражески ръце. В това твърдение има резон, тъй като византийската войска атакувала главно по-вода и реално използването на тяхното собствено оръжие от враговете им, би означавало много повече загуби, несъразмерни на една спечелена битка.
В аналите са описани две съществени битки, при които византийците са използвали гръцкия огън. Първата през 678 г., когато разгромяват мюсюлманска флота от близо 30 000 души, както и през 717-718 г., когато калиф Сюлейман атакувал Константинопол. Тъй като след този случай, няма други данни за последващо използване на гръцкия огън, се смята, че именно през този период византийците са загубили формулата за стихията.
Макар че има много спекулации относно гръцкия огън, до днес никой не е успял да възпроизведе същия ефект. Най-близкото явление е оръжие, създадено от арабските армии и хипотетично използвано в периода между средата на 17 в. и 18 в. Свидетелствата твърдят, че създаденият огън е бил само подобие, много по-слабо и не толкова смъртоносно. Арабите обаче използвали своя гръцки огън много по-разумно, тъй като го съхранявали на кораби и по крепостните стени. Освен това често го носели в малки стъклени шишенца, които хвърляли срещу опонентите си при битка. Субстанцията била поставяна на върха на копия и стрели, както и изстрелвана с огромни катапулти към врага.
Мемоарите на лорд Джойнвил, френски благородник от 13 век, включват следното описание на гръцки огън по време на Седмия кръстоносен поход: „Случи се една нощ, докато бяхме на поста си да охраняваме кулите. Насочиха насреща ни устройство, познато като перонел, и напълниха гърлото на съоръжението с гръцки огън. Щом добрият рицар, лорд Уолтър, който беше с мен, видя какво става, той се обърна към нас и ни каза, че това е най-тежката опасност, под която някога сме били. Ако възпламенели нашите кули и колиби, ние бихме били загубени и опожарени, ако пък напуснехме стража си, то бихме били опозорени. Така никой не можеше да ни спаси от тази опасност освен Бог. Моето мнение и съвет беше всеки път, щом те хвърлят огън към нас, да залягаме на колене и лакти и да се молим на Бог да ни избави от опасността.“
Следва разказ за самото действие, при който врагът изстрелва гръцкия огън срещу лагера на кръстоносците и стихията попада между двете главни кули точно пред самия разказвач. Лорд Джойнвил описва адския шум, с който пристигат огнените топки, мирисът и бързината, с която се разпростират пламъците. Макар че пожарникари излизат на мига да се борят със стихията, тя е неконтролируема. Гръцкият огън е сравняван с дракони от небесата и добива почти митично значение. Той е смятан за едно от малкото непобедими оръжия в историята.
Освен физическата си мощ, той притежава именно психологически сили. Поражението настъпва в момента на появата на самото оръжие. Историята разказва за стотици войници, напуснали своя пост, в момента в който разберели, че врагът има формулата за непобедимия огън.
Колкото и трудно да било възпирането на пожара, европейците все пак открили някои методи за потушаване на пламъците като оцет, пясък и урина. Макар и не толкова ефикасни както биха били съвременните ефективни пожарогасители, тези средства помагали на кръстоносците бавно и постепенно да овладеят пожара в лагерите им.