Предшественици на съвременния пожарогасител

     Първият пожарогасител, за който са открити исторически свидетелства, е патентован в Англия през 1723 г. от Амброз  Годфри, уважаван по това време химик. Той се е състоял от една бъчва пожарогасителна течност, съдържаща калаена кутия с барут. Тази течност  е била свързана със система от предпазители, които са подлежали на запалване. При това запалване е последвало взривяване на барута и разхвърляне на разтвора. Това устройство вероятно се е използвало в ограничена степен, тъй като нейната ефективност е подлежала на съмнения, а това, което действително е притеснявало службите е била нейната безопасност. Все пак в местни английски вестници са открити публикации, които свидетелстват за това, че устройството е било използвано неколкократно при пожари в Лондон.

     Модерният пожарогасител е изобретен от британския капитан Джордж Уилям Менби през 1818 г. и той се е състоял от меден съд от 3 галона (13,6 литра) разтвор от калиев карбонат, съдържащ се в рамките на сгъстен въздух.

      Алкално-киселинният пожарогасител пък е първият френски пожарогасител, патентован през 1866 г. от Франсоа Карлие. В него са били смесени разтвор от вода и натриев бикарбонат с винена киселина, което довеждало до производството на газов пропелент - CO2. Алкално-киселинен пожарогасител е бил патентована в САЩ през 1881 г., от Алмон  M. Грейнджър. Пожарогасителят е използвал реакцията между разтвор на натриев бикарбонат и сярна киселина, за да изтласква вода под налягане при пожар. Флаконът в бутилката попадал под налягане и съдържал концентрирана сярна киселина. В зависимост от вида на пожарогасителя, киселината във флакона можела да бъде разбита по един от двата начина: или като се използва бутало, за да се прекъсне киселината от флакона, или като се освободи оловна тапа, която да отвори флакона.

      Пожарогасителят с експлозивен заряд е изобретен от Read & Campbell  Англия през 1881 г. При този вид пожарогасители се е използвала вода или разтвори на водна основа. По-късно е създаден модел на основата на въглероден тетрахлорид, наречен "Petrolex", който се е предлагал на пазара главно за употреба при автомобили.

      Пожарогасителят с химическа пяна пък е бил създаден през 1904 г. от Александър Лоран в Русия, на базата на предишно изобретение, пожарогасител на пяна. Лоран първо използва пожарогасителят за погасяването на горящ варел с нафта. Пожарогасителят на Лоран е изглеждал и функционирал на същия принцип като алкално-киселинния тип пожарогасители, но вътрешните му части са били малко по-различни.

     Основният резервоар съдържал разтвор на натриев бикарбонат във вода, като в същото време вътрешният съд е съдържал разтвор на алуминиев сулфат. Когато се смесват двете съединения, обикновено чрез обръщане на устройството, двете течности реагирали, за да отделят пенлива пяна и въглероден двуокис. Газът е отделен от пяната във вид на струя.

      През 1910 г. компанията Пирен  предлага патент за използването на тетрахлорметанов въглерод (CTC), за погасяването пожари. Течността изпарявала и погасявала пламъците чрез инхибиране на химическа верижна реакция при процеса на горене. През 1911 г. патентоват малък, преносим пожарогасител, който използвал същия химикал.  Устройството се състояло от месинг или хром и контейнер с интегрирана ръчна помпа, която се използвала, за да се експулсира течна струя  към огъня.

      Друг вид пожарогасители на базата на въглероден тетрахлорид е гранатата Fire. Това изобретение се е състояло от стъклена сфера, пълна със CTC, за която е било предвидено да се хвърли в основата на огъня. Тетрахлорметанът е подходящ за течни и електрически пожари и пожарогасителите са били монтирани предимно на моторни превозни средства. Пожарогасителите с въглероден тетрахлорид пък са били изтеглени от употреба през 1950 г. поради токсичност, която при излагане на химикала при висока концентрация, уврежда нервната система и вътрешните органи.

     През четиридесетте години в Германия е била изобретена течност хлоробромометан за използване в самолети. Това е по-ефективен и малко по-малко токсичен от тетрахлорметан материал, който е бил използван до 1969 г. Той представлявал газ с ниско налягане, който работи чрез инхибиране на верижна реакция с огъня и е една най-токсичните течности, използвани до шейсетте години. Парата и изгарянето с тази течност са били силно токсични и можели да доведат до смърт и тежки вътрешни наранявания.

      Така стигаме до пожарогасителя на база на въглероден диоксид (CO2), който е бил изобретен в САЩ от дружеството Уолтър Киде през 1924 г., в отговор на искането на компанията Bell да бъде разработена електрически непроводима възможност за гасене на пожари в телефонните централи. Пожарогасителят представлява един висок метален цилиндър, съдържащ 7,5 кг  CO2. Въглеродният диоксид е популярен и днес, тъй като той не вреди на озона и едно от по-интересните му приложения е в киното и телевизията при  продукции с горящи каскадьори.